Илинден в село Гела

12/06/2024

Почитането на свети пророк Илия в Смолянско

Известно е, че култът към старозаветния пророк Илия е широко разпростра­нен в християнския свят. Според Светото писание пророкът е сред най-приближените до Светия Отец, който заради проявеното усърдие и постоянство в молитвите и вярата в него го надарява с чудотворство и пророчество, необходими за духовна­та реформация сред израелтяните и признаването на единния Бог. Подвизите му са свързани с владеене на силата на огъня и водните стихии. Според православния църковен календар празникът в негова чест е на 20 юли.

В народния календар и българската фолклорна традиция пророк Илия е персо­наж от четворката светни – св. Никола, св. Иван, св. Петър и св. Илия, които си поделят земния и поднебесния свят, като св. Ивану се паднало “кумство и богомолство”, св. Николу – “по море да ходи и гемии да крепи”, св. Петру – “ключовете от райските врати да държи”, св. Илию – “паднали му се летни гръмотевици и летни трескавици”.

В основата на народните представи за пророк Илия стоят библейските легенди за живота му, но обогатени с функциите на езическите божества. Пророк Илия е запо­ведник на сушата, гръмотевиците, водните стихии и градушката, поради което е получил прозвищата “градушкар”, “гръмовник” и пр. Той препуска по небето с огнена колесница, теглена от 4 коня, чиито копита хвърлят огнени стрели срещу ламите, които изяждат житото или пък змея, който пресушава водата. От това се получават гръмотевиците и светкавиците.

Култът към пророк Илия

Култът към пророк Илия е разпространен навсякъде из българските земи, но с подчертано голяма тържественост го честват в Южна България. В научната литера­тура съществуват редица изследвания, които разкриват продължителния процес на приемственост между езичество и християнство, на проникването на различни езически божества в култа на християнските светци, включително и при формира­нето на култа към пророк Илия. Едно от най-ранните изследвания по този въпрос прави Л. Каравелов. В края на XIX в. излиза и трудът на Й. Иванов “Култът на Перун у южните славяни”. С него авторът се опитва да запълни съществуващата по това време празнота относно южнославянската митология, за която единствени кратки сведения дава византийският историк от VI в. Прокопий Кесарийски.

Данни от фолклора

Използвайки лингвистичния анализ, Й. Иванов разглежда етимологията на собственото име Пе­рун като съчетание от славянския корен пер – “удрям, бия”, и наставката “ун” и свързва това значение с функцията на славянското божество като гръмовник и воин. Данните от фолклора за св. Илия гръмовник, широко битуващи в живота на българите, И. Иванов привежда в защита на тезата си за връзки с разпространени­ето на култа към Перун. Той с основание обвързва представите за св. Илия с тези за Перун, но в същото време не пропуска да подчертае значението на християнството в ролята му на мощен културен фактор през Средновековието, както и влиянието на индоевропейската митология.

На Илинден под Каровската ела – фамилия Карови, 1934г.

Обстойно проучване за съществуването на култа към св. Илия у българите прави и Д. Маринов, като обнародва ранни вярвания, гадания, песни и обредни практики, свързани с народния празник Илинден. С времето постепенно се разши­рява кръгът на изследователите и от други научни дисциплини, които насочват вниманието си към многопосочността на причините библейският пророк Илия да поеме функциите на господар на бурите, мълниите и градушките, каквито според житийната литература той не притежава. През 1925 г. излиза трудът на Франк Каменицки, а в средата на XX в. изследвания правят Иван Дуриданов, В. В. Иванов и В. Топаров.

Библейския Илия

За сложността на фигурата на библейския Илия, за неговата разностадиалност и хетерогенност през последната четвърт на XX в. пишат и Ив. Георгиева, Ив. Маразов, Ст. Генчев, М. Беновска-Събкова, Р. Попов, Т. Дяков, Кр. Стоилов. Така например богът на бурята и мълнията в индоевропейската митология е Змееборецът. Според Ив. Маразов модел на индоевропейския змееборец у гърци­те е Зевс, а митът за битката му с Тифон е разположен в Тракия. М. Беновска разглежда образа на пророка съобразно особеностите на етногенезиса на бълга­рите – резултат от продължилия векове синтез на трите етнически компонента.

Какво е мястото на родоповедските изследвания по този въпрос? Към об­редните практики и вярвания, свързани с пророк Илия, в края на XIX в. насочват вниманието си Ст. Шишков, В. Дечов, Й. Ворачек, Л. Нидерле. След тях повече от три десетилетия изследвания за култа към пророк Илия в Родопите не се появяват. Чак през 1930 г. излиза етнографско описание от Е. Петева за Илинденя край село Гела. Интересни топонимични сведения свързани с пророк Илия в Средните Родопи, оставя и Г. Христов. В края на 70-те години по линията на научноизследователската прог­рама на БАН “Родопи” са направени цялостни етнографски изследвания, свързани с народния календар в Родопите, където се съдържат сведения и за култа към спо­менатия пророк. За народната родопска традиция – празнуването на Илинден в Родопите – пише и Ст. Райчевски в “Родопски народен календар”. Материали за това помества и Р. Попов в сборник “Родопи”.

Пророк Илия в религиозното създание

В религиозното съзнание на родопчани свети пророк Илия заема особено важно място не само в миналото, но и днес. Дали поради специфичните природни високопланински условия, характеризиращи се с гръмотевични, градоносни и други явления, или поради значителната затвореност и обособеност на населението в планината, факт е, че старозаветният пророк продължава да бъде масово почитан. Проследявайки изследванията на езиковедите Ат. Саламбашев, Г. Христов, К. Чешмеджиев върху топонимията и сведенията, които се съдържат в селищните монографии, както и в събрания теренен материал, става видно, че почти няма селище в Средните Родопи, без да е запазено наименование на възвишение, връх, било и др, на името на пророк Илия.

Така е включително и в районите само с българомохамеданско население. Сред култовите обекти и местности, носещи имената на християнски светци, делът на именуваните на св. Илия е най-голям. Пророкът е патрон на над 20 функциониращи и около 10 разрушени параклиса и църкви в Смолянско. Сред многото местности на името на пророка интерес представляват названията Светок Илия, Светокиле, Светийкилие, Святек Илия, намиращи се пре­димно в българомохамедански селища. Според Г. Христов “имената със Светок са важни от езиково-историческа гледна точка и говорят за голямата им старинност. По форма представят родителен падеж ед.ч., с което се определя отношението към друго име, например, църква, параклис или манастир. Като знаем, че родителният падеж е изчезнал около средата на XIV в., трябва да приемем, че имената са възник­нали преди това”.

Обредни практики

Обредните практики, които се извършват в чест на свети пророк Илия от населени­ето в Средните Родопи, стават както в деня на светеца (20 юли), така и при възникнала необходимост за спиране на големи природни бедствия (суша, градушка и т.н.). Масови по посещаемост илинденски празници с курбан до средата на XX в. са ставали в селата Гела, Чепеларе, Левочево, Дунево, Момчиловци, Полковник Серафимово, Чокманово, Арда, Славейко, Давидково, Павелско. Съществуват ус­тни разкази на възрастни хора, че такива празници в по-далечно минало били орга­низирани и в Стража, Виево, Шаренка, Айвазови колиби и др.

Обредите навсякъде из този регион имат предпазен (охранителен) характер, омилостивяване на пророк Илия с молебени, палене на свещи, домашен и общ курбан, ломене на обреден хляб. Жертвоприношението в миналото в повечето случаи е тосун ‘вол’, а в по-ново време – коч, овца яловица, каквото е в по-голямата част на Югозападна България. Съществуват и някои селищни особености. Така например на Илинден в Триград, Ягодина, Кестен, Мугла става напяването на китки, характерно за еньовденската обредност. За подобен обред на Илинден съобщава и М. Беновска-Събкова в района на Ивайловградско.

Интерес представлява теренната информация от с. Петково, че по време на илинденския празник е организиран пазар на петли и кокошки, а също така че деца обхождали селото с песни и молитви за дъжд, а жените ги черпели с хлебчета, напомнящо обреда “Пеперуда”.

Обреди срещу суша и градушка

Практиките срещу суша и градушка, извършвани в чест на свети Илия извън празника, също са широко разпространени до наши дни: 1. палене свещи на оброчищата, посветени на пророк Илия (Гела, Бостина); 2. раздаване жито или хляб от новата реколта за свети Илия (Полковник Серафимово, Беден); 3. изнасяне на пирустия или кожа от кошута при градушка (Ягодина, Беден, Триград, Пол­ковник Серафимово); 4. прокарване на ледено парче през пазвата на жена или изяждане на зърно от градушка от миз’уль ’ ‘най-малкото дете в семей­ството’ (Полковник Серафимово, Давидково). Всички тези действия са прид­ружени с молба към свети Илия да прекрати бедствието. “Господи и свети Илийко, помогни да спре курпишън ‘градушката’.”

Във фолклорната култура на родопчани битуват значителен брой легенди и предания, вярвания, традиционни лечебни практики, свързани със светеца. Широ­ко разпространена е легендата за доброволната жертва на елена, както и предани­ята за сливенската Кортеза (Момчиловци) и за Светицата (Гела). Известна е също лечебната сила на аязмата край параклисите на свети Илия в Момчиловци, Гела, Полковник Серафимово, където се пренощува за изцеление.

В някои села като Могилица, Беден, Смилян вярват, че гръмотевиците и светкавиците се командват от Буба Аллах, води ги Азрет Алия, който като вика, гърми, а като замахне със сабята, святка. За подобни народни представи съобща­ва и Ст. Шишков.

Легендата за колесницата на пророк Илия

В много от селищата е познато общобългарското поверие, че ако на Илин­ден вали и гърми, орехите и лешниците ще са празни. Популярна навсякъде е и библейската легенда за колесницата на пророк Илия и гръмотевиците, както и за това, че пророкът не помнел “кога му е денят” и постоянно питал сестра си, но тя не му казвала да не се разлудее от радост. Широката популярност на илинденските култови практики, превръщани в народни празници на цели райони, е запазена до днес в Левочево, Чокманово, Дунево, Арда, Славейно. Особено почитан е Илинденя в с. Гела. За съжаление няма много писмени източници, които да дадат предста­ва за най-ранното оформяне на култовото място и неговите практики. Сравнител­но по-стар документ за Илинденя на Гела представлява снимката на Крум Савов от 1907 г. – поместена в сп. “Родопски напредък”, както и запазени снимки у много фамилии в селата, където го почитат.

Едва през 1929 г. Илинденят край Гела става обект на специално етнографско описание. Съдейки от статията на Е. Петева, поместена във в. “България” от 17 октомври 1930 г., се разбира, че тя през 1929 г. посещава Илинден в село Гела, описва култовия празник и участва с реферат в Международния конгрес за народни изкус­тва в Белгия.

Данни за популярността на Илинденския събор се съдържат и в поселищните изследвания за Широка лъка и Стойките, а някои фолклорни материали, съобще­ни от информатори от Гела, Заевите и Широка лъка, има в НА на РИМ – Смолян.

Илинденят край село Гела

Илинденят край село Гела притежава всички компоненти, характерни за култо­вите места в Средните Родопи. Разположен на обичайната за този култ височина, той представлява обширна високопланинска поляна между село Гела и махала Заевите. Сакралният център се обособява от планински връх (Бочуковския пазлак) с грамада от камъни, върху един от които е издялан кръст, извор (аязмо), параклис, гора (вековни борове). Параклисът е построен върху едно от трите заобикалящи Илинденя възвишения. Съществува предание, че най-старото му място е на най-голямото възвишение (споменатия вече Бочуковски пазлак), но поради честото падане на гръм по дърветата е преместен на срещуположното възвишение. По информация на местните жители и в миналото, и сега продължава традицията рано сутринта на празника посетителите да се изкачват на старото оброчище и там да запалят свещи.

На Илинден под Каровската ела – фамилия Карови, 1937г.

Параклисът „Свети Илия“

Построяването на сегашния параклис “Свети Илия” е датирано на камък, сто­ящ над входа, с надпис “1881 година”. Мястото за построяване на параклиса е подарено от Илия Дурев от Заевите и се нарича Дуревската ливада. За отбелязване е, че и в Заевите, и в Гела Илия е често срещано име. В олтара на параклиса се съхранява и каменна плоча с неразчетен досега текст. Но на нея ясно личи датата на построяването 20 юли 1881г.

През 1995 г. е направен основен ремонт на параклиса. В олтара е открит списък с имената на спомоществователите му. Ако може да се говори за ктитори, трябва да кажем, че там се съдържат имена на мъже от почти всички околни села: Тодор Дафов – 9 гр., Саво Самарджи – 8 гр., Гочо Кинин – 4 гр. и т.н. Това е свидетелство, че макар и бедни и с малко средства, хората масово се включват в изграждането на параклиса. Радостно е, че и сегашният ремонт е извършен с доб­роволно отделени от залъка на хората средства и че негов зограф е един от най-младите жители на Гела – Никола Тодоров Беевски.

Аязмото

На юг от параклиса на около 500 м в местността Карагеговското се намира аязмо. Информаторите твърдят, че то лекува болести на очите и кожата. Неговото съществуване се свързва с легендата за Светицата, дошла от друго далечно място, за да го посочи като лековит извор на хората от селото.

От далечни времена е запазено поверие, че водата е лековита и посещаващите аязмото оставят своя дар (парица, част от дреха, копче), като наричат: “На ти, водице, парица да ми дадеш лечьок”.

Отпиването на глътка вода от аязмото и измиване с нея е част от култовите практики по време на Илинденския празник, а тези, които идват от по-далечните села, имат обичая да наливат в съдче и да я носят по домовете си. Аязмото се използува за лечение и в друго време извън Илинден.

Че характеристиката на Илинден в село Гела е подчертано сакрална, се подкре­пя и от съществуващите: тракийско светилище на вр. Карлък, тракийски могилен некропол, намиращ се в подножието на споменатото старо оброчище (Бочуков-ски пазлак) и раннохристиянски комплекс.

В характерния си традиционен вид празникът – събор на Илинден, се запаз­ва до началото на 50-те години на XX век. До тогава датата на провеждането му съвпада с църковния календар, а по-късно се измества, за да се ползват съботният и неделният ден. Според информацията от теренното обхождане няколко са същес­твените белези, които превръщат Илинденя в най-очаквания и посещаван култов празник за населението от Гела, Заевите, Широка лъка, Солища, Стикъл, Стойките, Катраница, Махмутица, Горски дол, Мугла, Девин и др., така също за роднини и близки от цялата страна. Това е денят на тяхното връщане към родовите корени.

Подготовка за празника

Както за селата Гела и Заевите, така и за околните села тя е синтез от емоционално, трудово и естетическо усилие на хората. Празни­кът съвпада с най-усилното плодоносене на природата – узряване на земеделските култури, сенокос, жътва. Израз е на благодарност към небесния господар за опазе­ната от суша и градушка реколта. Той е момент на кратък отдих след напрегнатата работа за привършване на определен тип земеделски дейности.

До Илинден трябва да се прекоси и прибере сеното и узрелите жита. Толкова почитан и желан е празникът, че за да се смогне и отиде на него, понякога и нощем са довършвали жътвите. Наред с това гелчани и заевци трябва да подредят и нагиздят домовете си.

Като свое задължение заевци и гелци имали не само да предоставят ливадите си за отмора на конете и мулетата, с които пристигат съборяните, но и да осигурят специални колове за завързването им. И до днес се помни например, че Калайджиската ливада се превръща в сборище на стотици съборянски нагиздени коне и мулета.

Гиздило за събора

Другият подготвителен момент е “гиздилото” за събора. До към 20 те години и женското, и мъжкото облекло са традиционният вълненик и гайтанените мъжки дрехи. По-късно с традиционно облекло се нагиздват само възрастните, а младите постепенно се появяват с навлизащото в Родопите съвременно градско облекло. За събора задължително се носят везани терлици, по които се играе хорото.

Особено важна е подготовката на обредната трапеза за празника. Неин задължителен елемент е домашният курбан във вид на печено, различни родопски клинове, пълнени чушки с лимчена трахана, домашно приготвено сирене, кашкавал, колаци и различни варива. Никой от информаторите не си спомня да се е носило обредно жито, но за специални обредни хлябове най-възрастните хора помнят, че с тях се е “ломило” за св. Илия Гръмовержеца от най-възрастната жена.

За замесването на специални обредни хлябове (боговица и колач) в Македония, в Айтоско и другаде съобщава Димитър Маринов. В Средните Родопи обредни хлябове в чест на св. пр. Илия се приготвят още в Полковник Серафимово.

Жертвоприношението

Според легендата, която разказва баба Злата Калайджиева през 1975 година (НА РИМ См, Ф. 6, а.е. 7, л. 17) “…по-рано е имало светилище. Всяка година по това време е идвал елен на светилището, почивал и след това го заколвали за курбан. Еленът си идвал сам от горите, но един път закъснял и не му дали да почине, а го заколили веднага. От там после елен не е идвал на същата поляна, а годината се случила много сушава. Хората помислили, че Господ ги наказва и започнали по същото това време, на същата тази местност да колят тосун. Построили и параклис. Една година прескочили да не колят и голям зарар намерило селото. Оттам насетне, та до сега илинденският курбан не се пропуска…’”

Гелският вариант на легендата за доброволна жертва на елен е най-близък до античните представи “за умиране и възкресяване на определен вид животно” и отвежда към древни тотемистични вярвания. Според Ив. Георгиева подобен образ в българския фолклор може да е естествен резултат от наслагване на митологични представи, унаследени от етническите компоненти на българската народност (включително под въздействието на митотворческата традиция на траките). Като се имат предвид и изводите от споменатите вече археологически проучвания на В. Найденова, М. Ваклинова и Н. Дамянов, антроположките изследвания на Л. Кавгазова, езиковедските анализи на М. Чалъков, както и съхраняваните до днес кукерски игри“, свидетелстващи за силния тракийски субстрат в този район в култа към свети пророк Илия, с основание може да се търси наследство от древно тракийско божество.

Даването на курбан

Известно е и мнението на Ст. Генчев, който свързва доброволната жертва на елена със славянска традиция. И до днес строго се спазва даването на общоселски курбан. С течение на времето различни биват начините за осигуряване на жертвеното животно: събиране на средства от селото, дар от заможни хора, дар за болен човек и др. Видът му се определя от събраните пари. То може да бъде вол/тосун, волче/тосунче, коч, яловица и др. Традиционното жертвоприношение обаче е на тосунче. Според Ал. Фол жертването на бик се смята за най-старата зооморфизация на слънчевия култ в Средиземноморието и е част от поредицата заместители на човешката жертва: човек-кон, овен-козел. Стоян Генчев също свързва жертвоприношението на вол или бик в чест на пророк Илия с източно влияние (по-точно, с бог Митра – древния ирански бог на слънцето).

Организацията по осигуряването на общоселския курбан се поема от църковното настоятелство. В по-стари времена обреченото животно е вкарвано най-напред в параклиса, а след това, отвън, до лявата му (западна) част, се коли върху специално наредени каменни плочи. Колят го “чисти”, пременени хора, обикновено настойници на църквата. Животното се вари и когато е готово, се освещава със светена вода от Йордановден. Преди раздаването на курбана се извършва църковна служба, за която се известява с биенето на клепало.

Родовата трапеза

Запазена е традицията тя да се разполага на запад от параклиса, под столетни борови дървета. Под тях (на едно и също място) години наред отсядат деди, бащи и роднини. Така в паметта на поколенията остава споменът за отделни родови дървета. Постилат се кичени халища и пъстри родопски одеяла. Най-напред сядат мъжете, а жените подреждат трапезата върху специално тъкани месали. Баш сайбията накъсва осветеното печено за трапезата, а най-възрастната жена ломи хляба за свети Илия – за да има дъжд, берекет и здраве.

Илинденското веселие

То започва с родовите хора, които се повеждат от най-възрастния в рода. До него се хващат останалите мъже, а след това се нареждат жените. Строго спазвано правило е първата жена, която повежда женското хоро, да бъде съпругата на водещия хорото. И тъй като всеки род си има гайдар, на събора писват десетки гайди. Най-буйното родово хоро постепенно се превръща в център на общоилинденските игри. Има обичайни хороводни песни, при които мъжете запяват, а жените отпяват. Може да се каже, че тази традиция се запазва до наши дни. Колкото и да е отколешна, тя не остарява, а непрестанно се възобновява от потомците.

От Калинка Берова и Руска Главчева, списание Rhodopica 2007/2